Течението

Някога на дъното на голяма река се намирало село, обитавано от малки същества. Течението на реката се носело тихо над всички тях – млади и стари, богати и бедни, състрадателни и жестоки – движело се в своята посока и познавало единствено себе си. Всяко едно от съществата по свой си начин се държало здраво за клонките и камъните по речното дъно, тъй като вкопчването било в основата на техния живот, и още от раждането си те се научавали да се противопоставят на течението. Но веднъж едно от съществата казало:

- Омръзна ми от това вкопчване. Макар и да не го виждам с очите си, аз се доверявам, че течението знае къде отива. Затова ще се пусна и ще го оставя да ме отнесе където то поиска. Ако продължа да се вкопчвам, ще умра от скука.

Останалите същества се изсмели и казали:

- Глупак! Пуснеш ли се, течението ще те помете и ще те запрати в камъните, и ще умреш по-бързо от скуката.

Съществото обаче не се вслушало в тях, поело си дъх, и се пуснало, като мигновено било пометено от течението и запратено в камъните, но навреме, след като то отказало отново да се вкопчи, течението го вдигнало от дъното и то вече не било натъртено и ранено.

Съществата, които живели малко по-надолу по течението и не го познавали, извикали:

- Вижте! Чудо! Същество като нас, но въпреки това умее да лети. Това е месията, който е дошъл да ни спаси.

Съществото, което се носело по течението, казало:

- Аз съм толкова месия, колкото и вие. Реката с радост ни повдига свободно, стига да посмеем да се пуснем. Истинското ни призвание е това плаване, това приключение.

Но те не спирали да викат: „Спасителя!”, докато все още се вкопчвали в камъните, и когато погледнали отново, него вече го нямало и били останали сами, и започнали да съчиняват легенди за Спасителя.