Wednesday, February 14, 2018

Изборът

В една и съща нощ умрели Джим, Майк, Рон, и Дейв. Не след дълго те вървели по отъпкана пътека. Сторило им се правилно да последват пътеката. Накрая те стигнали до разклонение. Единият път водел наляво, а другия надясно. Те се чудели какво да правят и изведнъж пред тях се появил мъж, облечен в бяло, който им дал напътствия.
- Добре дошли, приятели – казал той. – Вие наближавате новия си дом и моя задача е да ви упътя доколкото ми е позволено. Ще забележите, че пред вас се разкриват два пътя. Единият ще ви отведе в Рая – място, което е по-красиво от всички ваши представи. Другият ще ви отведе в Ада – земя, изпълнена с мрак, отчаяние, и зли хора. Единственото, което мога да ви кажа, е, че трябва да изберете един от пътищата, но веднъж стигнете ли края на пътя, няма да може да се върнете обратно. Щом стигнете Рая, ще си останете там. Щом стигнете Ада, ще си останете там. Мога да ви кажа само още едно нещо. Не се страхувайте, тъй като онова, което ще получите накрая, е това, което заслужавате. Вървете уверени, че ако сте водели справедлив живот, ще пожънете това, което сте посели. Трябва да минете един по един и всеки ще върви сам по своя път.
След като казал това, мъжът изчезнал. Четиримата били учудени от този на пръв поглед случаен начин да отидеш в рая или ада. Накрая те решили, че трябвало да продължат напред и теглели клечки, за да решат кой щял да е пръв.
Джим получил първата възможност и избрал десния път. Той сметнал, че вероятно този път водил към рая, тъй като „дясно” винаги било асоциирано с „добро” (От английското "right", което означава "дясно" и "правилно" - Бел.прев.). Но като минал известно разстояние, той започнал да чува жестокия рев на диви животни, облаци помрачили небето, и земята започнала да се тресе. Той много се уплашил и си помислил: „Може би съм избрал грешния път”. Обърнал се и се върнал в началото, където разказал на останалите какво се случило. Тогава решил да пробва с левия път. Като тръгнал напред, той видял още злокобни знаци. Не спирал да си мисли колко ли още можел да продължава напред преди да не може повече да се върне, с всяка крачка страхът му нараствал, докато накрая не бил принуден да се върне в началото.
Като видели, че Джим не можел да вземе ясно решение кой път да избере, Рон и Дейв предложили Майк да опита на негово място, но Майк бил парализиран от страх, тъй като според историята на Джим нито един от пътищата не звучал много райски.
- Ще си помисля малко – казал той. – Някой друг да пробва през това време.
Сега било ред на Рон, който казал:
- Избирам десния път и няма да има връщане назад.
Той изпълнил намерението си и преминал през виковете на диви животни, през мрака и тъмните облаци, докато накрая не се озовал насред място на неописуема красота и мир. Той решил, че това било Рая и останал там.
Сега било ред на Дейв да избере накъде да поеме. Джим казал, че му се сторило, че чул как диво животно изяжда Рон, и всички почувствали тръпка на загриженост. Дейв не бил сигурен дали е взел правилното решение, тъй като избрал левия път. Той си помислил: „Каквото и да се случи, продължавам напред, пък да става каквото ще.”
Като вървял напред, нещата ставали от лоши по-лоши. Чували се ужасяващи викове на диви животни и свирепи светкавици се сипели навсякъде от буреносни облаци. Той продължил въпреки това и стигнал до табела, която гласяла „Ада”. Пътеката зад него изчезнала и вече нямало връщане назад. Пред него се разкрило едно мрачно и яростно място, чиито обитатели живеели в западнали колиби. Хората там живеели в постоянен страх от нападения на животни или вилнеещи разбойници, които открадвали всичко, до което се докопали. Където и да отидел, му казвали, че тази земя била прокълната от дявола и че нещата щели да стават все по-лоши цяла вечност. Дейв потънал в дълбок размисъл: „Обещах си, че няма да се връщам от този път, пък да става каквото ще. Отказвам да се вслушам в тези гибелни гласове. Аз знам, че в мен не се крие никакъв ад и че съвестта ми е чиста. Защо тогава трябва да има Ад отвън?”
От този миг насетне Дейв продължил уверено напред и учил хората, че не било необходимо да живеят в порутени колиби и че били способни да променят обстоятелствата си, така че да не им се налага да живеят в постоянен страх. Той също така подложил на съмнение вярата им, че това място било прокълната от дявола. У малцина се събудила надеждата и те се вслушали в Дейв, но останалите продължили да се страхуват и дори гледали на Дейв като на враг и се опасявали, че той щял да направи нещата още по-лоши, отколкото вече били.
Дейв събрал хората, които се вслушали в него. Те отказали да приемат овехтелите къщи, които им били предоставени като последно убежище и направили планове за нови и красиви домове. Най-хубавото място, което успели да намерят, било едно необитавано блато. Те го източили и на негово място издигнали красив град, изобилстващ с тучни градини. Разбойниците не ги тормозели, тъй като обитателите се грижели и пазели един друг. Дивите животни станали дружелюбни, тъй като хората ги хранели. Дори мрачните облаци и бури започнали да утихват и слънчевите дни станали нещо обичайно.
Хората, които били против Дейв, видели какво било постигнато, престрашили се, и една подир друга и останалите части на Ада били трансформирани в красиви градове и пейзажи. След известно време красотата и мирът се разпространили навсякъде.
Дейв наблюдавал вече красивата земя и осъзнал, че му оставало да направи още едно нещо. Той отишъл до входа, намерил старата табела, която гласяла „Ада”, съборил я, и на нейно място поставил друга, която гласяла „Рая”. Като го направил, се появила друга пътека с две разклонения, а с нея и мъжът в бяло. Той казал на Дейв:
- Мисля, че знаеш какво трябва да направиш.
Дейв погледнал и казал:
- Виждам, че отново трябва да направя избор.
- Правилно – казал мъжът.
- Преди да го направя, може ли да ми кажеш каква съдба сполетя останалите трима?
Мъжът отговорил:
- Рон е в града, наподобяващ мястото, което ти създаде. Той съжалява само за едно, и то е, че не е могъл да вземе участие в неговото създаване. Когато желанието му стане достатъчно силно, ще му бъде дадено да избира отново и той ще се окаже в място на име „Ада”, също като теб, и ще му бъде предоставена възможността да създаде Рая.
Джим и Майк все още са парализирани от страх и не знаят какво решение да вземат. Те са тези, които действително се намират в Ада, но рано или късно ще трябва да продължат напред.
- А какво се простира пред мен? – попитал Дейв.
- Неизвестното – казал мъжът.
Като чул това, Дейв почувствал внезапен страх, но същевременно бил доволен, и без да се колебае, той поел по пътеката, водеща надясно.

Течението

Някога на дъното на голяма река се намирало село, обитавано от малки същества. Течението на реката се носело тихо над всички тях – млади и стари, богати и бедни, състрадателни и жестоки – движело се в своята посока и познавало единствено себе си. Всяко едно от съществата по свой си начин се държало здраво за клонките и камъните по речното дъно, тъй като вкопчването било в основата на техния живот, и още от раждането си те се научавали да се противопоставят на течението. Но веднъж едно от съществата казало:
- Омръзна ми от това вкопчване. Макар и да не го виждам с очите си, аз се доверявам, че течението знае къде отива. Затова ще се пусна и ще го оставя да ме отнесе където то поиска. Ако продължа да се вкопчвам, ще умра от скука.
Останалите същества се изсмели и казали:
- Глупак! Пуснеш ли се, течението ще те помете и ще те запрати в камъните, и ще умреш по-бързо от скуката.
Съществото обаче не се вслушало в тях, поело си дъх, и се пуснало, като мигновено било пометено от течението и запратено в камъните, но навреме, след като то отказало отново да се вкопчи, течението го вдигнало от дъното и то вече не било натъртено и ранено.
Съществата, които живели малко по-надолу по течението и не го познавали, извикали:
- Вижте! Чудо! Същество като нас, но въпреки това умее да лети. Това е месията, който е дошъл да ни спаси.
Съществото, което се носело по течението, казало:
- Аз съм толкова месия, колкото и вие. Реката с радост ни повдига свободно, стига да посмеем да се пуснем. Истинското ни призвание е това плаване, това приключение.
Но те не спирали да викат: „Спасителя!”, докато все още се вкопчвали в камъните, и когато погледнали отново, него вече го нямало и били останали сами, и започнали да съчиняват легенди за Спасителя.

Tuesday, February 13, 2018

Езерото

На един възрастен хиндуистки учител му омръзнало от оплакванията на неговия ученик, затова една сутрин той му заръчал да донесе сол. Когато ученикът се върнал, учителя казал на недоволния младеж на изсипе шепа сол в чаша вода и да я изпие.
- Как е на вкус? – попитал учителят.
- Горчиво – отговорил ученикът и се изплюл.
Учителят се подсмихнал и след това казал на младежа да вземе отново шепа сол и да я изсипе в езерото. Двамата отишли, без да говорят, до близкото езеро, и след като ученикът изсипал солта във водата, учителя казал:
- Сега пий от езерото.
Като водата се стекла по брадата на младежа, учителя го попитал:
- Как е на вкус?
- Много по-свежа - отбелязал ученика.
- Усещаш ли солта? – попитал учителят.
- Не – отговорил младежът.
Тогава учителят седнал до младежа, който много му напомнял на самия него, взел ръцете му в своите и му казал:
- Болката от живота е като солта, нито повече, нито по-малко. Количеството болка в живота си остава винаги едно и също, но количеството горчивина, която усещаме, зависи от съда, в който поставим болката. Затова, когато изпитваш болка, единственото, което можеш да направиш, е да разшириш усещането си за нещата… Спри да бъдеш чаша. Бъди езеро.

Monday, February 12, 2018

Танцуващата Мечка

Преди много векове живял един стар индианец на име Танцуващата Мечка, който принадлежал към племето известно днес като Сиу. В живота си той се наслаждавал на дребните неща, и с отминаването на годините изпитал силна необходимост да посети една висока планина, покрай която племето му минавало веднъж всяка година. Той се замислил какво ли би било да се изкачи до върха на заснежената планина и да бъде толкова близо до златното слънце, необятното небе, и луната.
Затова следващия път, когато племето минало покрай планината, той казал на семейството си, че отива в търсене на визия. Когато го попитали дали щели да го видят във физическата му форма отново, той отвърнал, че вероятно нямало, че се чувствал готов да навлезе в света на духовете, и те приели и уважили желанието му.
Той тръгнал една безоблачна сутрин, когато слънцето тъкмо се било показало над хоризонта, като се наслаждавал на усамотението си и на красотата на природата около себе си. Понякога той си напявал леко, или изричал някоя молитва, или се спирал да разгледа нещо.
Същата вечер стигнал подножието на планината, където попаднал на малка горичка от високи дъбове, и седнал под едно от дърветата, докато звездите блестели отгоре… и след като известно време се полюбувал на гледките, звуците, и миризмите на нощта, той бързо заспал и сънувал как слънцето и луната се сливат в едно.
На следващата сутрин, щом слънцето го огряло, той започнал тежкото изкачване нагоре, като усещал как въздухът ставал все по-студен и бил доволен, че взел със себе си вълнените си одежди. Когато стигнал мястото, където започвал снега, вятърът станал мразовит. Макар че започнал да се чувства изтощен, той бил решен да стигне до върха и продължил да се изкачва.
Накрая той нагазил в една снежна преспа дълбока до коленете, която се намирала близо до билото, но се препънал и се свлякъл надолу по хълма. Щом стигнал дъното, където било по-равно, той усещал болки по цялото си тяло, имал сняг под вълната, и вече не усещал пръстите и краката си от вкочаняващия студ.
Докато седял задъхан, видял как два големи вълка излезли измежду близките дървета и внимателно го приближили. Сърцето му затуптяло силно и всеки инстинкт му казвал да побегне, но вместо това той се изсмял и казал:
- Вие двамата ли ще ме отведете до света на духовете? Готов съм.
Като се усмихнал и засмял, вълците усетили липсата на страх у него, както и приятелския тон на гласа му, и макар и да били много гладни и да не разбирали защо, те усетили, че той бил приятел. Те се доближили да го подушат и след това се отъркали в него, като му позволили да погали козината им, която допреди това никога не била докосвана от човешки ръце. Той отново се засмял, докато слънцето отгоре ставало все по-ярко и накрая не погълнало всичко.

Стената

В края на едно село се издигала древна и мистериозна стена, и всеки път, когато някой се изкачвал върху нея и зървал какво имало от другата ѝ страна, вместо да се върне, той или тя просто се усмихвали и прескачали от другата страна и никой не ги виждал отново. Жителите на селото били много любопитни какво ли привличало всички тези хора към другата страна на стената. Все пак, селото предоставяло всичко необходимо за удобен живот. Те решили да завържат краката на някого, така че когато той или тя погледнели отвъд стената и пожелаели да скочат, те щели да ги издърпат обратно.
Следващия път, когато някой се опитал да прескочи стената, за да види какво имало от другата ѝ страна, те оковали краката ѝ, за да не може да прескочи. Тя погледнала какво се крие отвъд, което я възхитило и я накарало да се усмихне. Любопитството на чакащите отдолу нараснало и те искали да я разпитат, затова я издърпали обратно, но за тяхно разочарование тя била изгубила дар слово.

„Онези, които са видели, не могат да го споделят.
Онова, което е било видяно, не може да бъде нарисувано, не може да бъде сведено до думи.
Но въпреки това всеки трябва да се опита да го направи –
и светът става все по-красиво място, благодарение на тези опити.”

Thursday, February 8, 2018

Планината

Има една планина, простираща се отвъд хълмове и полета,
чиито величествен връх се извисява над мрачната долина и откритите морета.
Спокойното му лице не може да бъде скрито ни от облак, ни от гъста мъгла.
Той се издига над сенките на деня и нощта.
Никой не може да го зърне от обширното поле.
Някои са го виждали, но само малцина са стигали до неговото подножие.
Само един на няколко хиляди години събира достатъчно сили 
и достига до този дом на вечността.
Говоря за онзи връх, безоблачен, безкраен, отвъд мисълта.
Крещя от радост!

Веднъж, след като облаците се разсеели, един мъж успял да види спокойното лице на планината. Той спирал всеки минувач и го разпитвал за пътя, който щял да го отведе отвъд мъглите. Едни му казвали да поеме по този път, а други по онзи. След много дни на обърканост и мъки той успял да стигне хълмовете. Един старец, изпълнен с мъдростта на хълмовете, му казал:
- Аз знам пътя. Не можеш да стигнеш планината, приятелю, ако преди това не бъдеш подсилен от мощта, идваща от почитта към образа в ей онзи олтар.
Много дни минали в мирно преклонение. Изморен от преклонението, той попитал хора, които изглеждали сякаш са придобили голямо разбиране за живота.
- Да, – казал един от тях – знам пътя, но за да изпълниш своето желание, носи това със себе си. То ще те крепи, когато останеш без сили. – и му дал символа на своята борба.
Друг извикал:
- Да, знам пътя, но първо трябва да прекараш много дни в усамотение, като съзерцаваш моя образ на вечността.
- Аз знам пътя, - казал друг – на първо трябва да изпълниш тези обреди, да разбереш тези скрити закони, трябва да влезеш в сдружението на избраните и да се придържаш към знанието, което ще ти дадем.
- Пей с пълен глас песента, възхваляваща отражението, което търсиш – казал друг.
- Ела, последвай ме, като се подчиняваш на всичко, което ти казвам. Аз знам пътя. – извикал друг.
След време спокойното лице на планината потънало в забрава. Сега той скита от хълм на хълм и крещи:
- Да, знам пътя, но…


Има една планина, простираща се отвъд хълмове и полета,
чиито величествен връх се извисява над мрачната долина и откритите морета.
Спокойното му лице не може да бъде скрито ни от облак, ни от гъста мъгла.
Той се издига над сенките на деня и нощта.
Никой не може да го зърне от обширното поле.
Някои са го виждали, но само малцина са стигали до неговото подножие.
Само един на няколко хиляди години събира достатъчно сили 
и достига до този дом на вечността.
Говоря за онзи връх, безоблачен, безкраен, отвъд мисълта.
Крещя от радост!

Wednesday, January 31, 2018

Лъвът

Един лъв бил пленен и захвърлен в клетка, където, за негово учудване, попаднал на други лъвове, някои от които от години живеели там, а други целия си живот, тъй като били родени там. Той се запознал със социалните дейности на опитомените лъвове. Те били разделени на групи. Една от групите била съставена от по-социални лъвове, втора се интересувала от представления, трета била културна и нейна цел било внимателно да опазва обичаите, традициите, и историята за времената, в които лъвовете били свободни; четвърти групи били религиозни – те се събирали предимно да пеят прочувствени песни за една джунгла в бъдещето, където нямало да има прегради; пети групи привличали онези, които били начетени и с по-артистична природа; шести групи били все още революционно настроени и се срещали, за да заговорничат срещу хората, които ги пленили, или срещу други революционни групи. От време на време избухвала революция, като една група избивала друга, или стражите били убивани и след това заменени от други стражи.
Като се огледал, новодошлият забелязал един лъв, който винаги изглеждал потънал в мисъл, единак, който не принадлежал към никоя от групите и странял от всички. В него имало нещо необичайно, което карало всички да изпитват възхищение и враждебност, тъй като присъствието му пораждало страх и съмнение в себе си. Той казал на новодошлия:
- Не се присъединявай към нито една група. Тези глупци са заети да се занимават с всичко възможно, освен със същественото.
- И кое според теб е най-съществено? – попитал новодошлия.
- Изследването на природата на преградата.